Eдин почтен човек. В памет на проф. Ивайло Дичев
Александър Андреев,.
Ивайло Дичев позитивно би се усмихнал изкривено, в случай че имаше по какъв начин да знае, че му пишем некролози. Преди близо 50 години той доста обичаше при запознанство да шокира хората с нападателния въпрос: „ Ти за какво ме мразиш? “. И май в действителност предполагаше, че мнозина го ненавиждат априори.
Омраза надали е предизвиквал, само че у мен най-малко – трепетно удивление и лека злоба – още тогава, когато на 21 години разгласява първата си книга с разкази „ Уча се да рева “. В един от разказите описваше фамилна рецесия заради разнообразни възгледи за това по какъв начин се изстисква тубата с паста за зъби. Бях зашеметен от тази психическа находка. Сега това звучи наивно и смешно, само че имам вяра, че самият Дичев не би имал нищо срещу да се усмихнем за негова и за моя сметка.
С големи гении
Той ще се усмихне изкривено и на изречението „ Беше ужасно надарен “. Обран и въздържан човек, само че не безусловно песимист или натрапчиво непретенциозен – това си е Дичев. (Не пиша „ Ивайло “ заради остаряла другарска спогодба.) Композираше музика, свиреше на какви ли не принадлежности, рисуваше, четеше извънредно доста, пишеше хубаво и с лекост, а в другарските архиви се пазят остроумни и разкрепостени творби „ за вътрешно прилагане “, на които той беше основният мотор и главната пружина. Както казвахме тогава: Ивайло пружинира.
Поеми, пиески, рок-опери, една оратория, скечове, хороскопи, съоръжения, обществени игри – той в действителност беше човек с необикновено въображение и с една планина от гении на раменете. Таланти, които не му тежаха, тъй като ги разтоварваше в текстове, в книги (много книги) и в академичната си работа, където - без никакво пресилване - сътвори своя школа и научи стотици хора да мислят – надълбоко и свободолюбиво.
Дичев, по какъв начин да избягаме от жанра „ некролог “? Ти несъмнено би споделил, че е неуместно да си създател на некролог, само че още по-абсурдно е да си воин на некролог. Бекет, Йонеско и Мрожек (с твое поощрение ги четяхме тогава) какъв некролог биха написали? Всъщност ти самият си създател на чудесни текстове за паметта, паметниците и надгробните плочи, тъй че всички могат да си показват по какъв начин би коментирал една своя надгробна плоча или елейните надгробни слова. Защото ти си един от нашите най-важни учители по критическо мислене, както писа и синът ти Климент в една обществена мрежа. Благодаря ти (и) за това.
Какъв човек беше Дичев
Когато почине някой доста непосредствен, постоянно се питаш: Какъв човек беше той (или тя), с какво ще го запомня? При Дичев у мен незабавно и без съмнение отпред на листата излиза „ честен “. Отвъд всичките му гении и въображение, оттатък енциклопедичността и човешката мъдрост, оттатък неуморимия му ангажимент към идеите на свободата и справедливостта, Дичев беше на първо място един доста честен човек. С повече хора като него бихме живели в по-добър свят.
Ивайло Дичев беше културен антрополог, учител в СУ „ Климент Охридски “, хуманист с дейна гражданска позиция, дълготраен създател на Българската редакция на Дъждовни води.
Ивайло Дичев позитивно би се усмихнал изкривено, в случай че имаше по какъв начин да знае, че му пишем некролози. Преди близо 50 години той доста обичаше при запознанство да шокира хората с нападателния въпрос: „ Ти за какво ме мразиш? “. И май в действителност предполагаше, че мнозина го ненавиждат априори.
Омраза надали е предизвиквал, само че у мен най-малко – трепетно удивление и лека злоба – още тогава, когато на 21 години разгласява първата си книга с разкази „ Уча се да рева “. В един от разказите описваше фамилна рецесия заради разнообразни възгледи за това по какъв начин се изстисква тубата с паста за зъби. Бях зашеметен от тази психическа находка. Сега това звучи наивно и смешно, само че имам вяра, че самият Дичев не би имал нищо срещу да се усмихнем за негова и за моя сметка.
С големи гении
Той ще се усмихне изкривено и на изречението „ Беше ужасно надарен “. Обран и въздържан човек, само че не безусловно песимист или натрапчиво непретенциозен – това си е Дичев. (Не пиша „ Ивайло “ заради остаряла другарска спогодба.) Композираше музика, свиреше на какви ли не принадлежности, рисуваше, четеше извънредно доста, пишеше хубаво и с лекост, а в другарските архиви се пазят остроумни и разкрепостени творби „ за вътрешно прилагане “, на които той беше основният мотор и главната пружина. Както казвахме тогава: Ивайло пружинира.
Поеми, пиески, рок-опери, една оратория, скечове, хороскопи, съоръжения, обществени игри – той в действителност беше човек с необикновено въображение и с една планина от гении на раменете. Таланти, които не му тежаха, тъй като ги разтоварваше в текстове, в книги (много книги) и в академичната си работа, където - без никакво пресилване - сътвори своя школа и научи стотици хора да мислят – надълбоко и свободолюбиво.
Дичев, по какъв начин да избягаме от жанра „ некролог “? Ти несъмнено би споделил, че е неуместно да си създател на некролог, само че още по-абсурдно е да си воин на некролог. Бекет, Йонеско и Мрожек (с твое поощрение ги четяхме тогава) какъв некролог биха написали? Всъщност ти самият си създател на чудесни текстове за паметта, паметниците и надгробните плочи, тъй че всички могат да си показват по какъв начин би коментирал една своя надгробна плоча или елейните надгробни слова. Защото ти си един от нашите най-важни учители по критическо мислене, както писа и синът ти Климент в една обществена мрежа. Благодаря ти (и) за това.
Какъв човек беше Дичев
Когато почине някой доста непосредствен, постоянно се питаш: Какъв човек беше той (или тя), с какво ще го запомня? При Дичев у мен незабавно и без съмнение отпред на листата излиза „ честен “. Отвъд всичките му гении и въображение, оттатък енциклопедичността и човешката мъдрост, оттатък неуморимия му ангажимент към идеите на свободата и справедливостта, Дичев беше на първо място един доста честен човек. С повече хора като него бихме живели в по-добър свят.
Ивайло Дичев беше културен антрополог, учител в СУ „ Климент Охридски “, хуманист с дейна гражданска позиция, дълготраен създател на Българската редакция на Дъждовни води.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ